19-ти май (неделя)
На път съм да осъществя едно от малкото ми не самотни скиталчества с мотора. Имам уговорка от предния ден с един приятел да търсим водопада Скакла вода. Утрото се втурва шумно през прозореца. Отвън са си дали среща певци-самодейци. Цял хор славеи се надпреварват в извисяването на гласове – хубаво пеят, признавам им го. Време е да си отварям очите – всичките. Поглеждам в телефона, другарчето пише, че тръгва от Бургас. Правя една бърза гимнастика в банята и освежен се стягам за път. Десетина минути по-късно мотора е готов, фото-багажа е в дисагите, а на улицата спира Страхил с неговото конче. За начало на маршрута ни има два варианта и се надяваме, че сме избрали този с по-хубавия асфалт. Скоро след като оставяме главния път за Малко Търново става ясно, че е все тая – трасето е изпитание за бъбреците и окачването на двете сузукита. Понеже не остана време да закусвам и пия кафе карам малко на автопилот. Решенията за кръстопътищата ги взимам интуитивно без да съм 100% сигурен накъде е вярната посока. Влизайки в с. Зидарово почва да ми става гузно, че водя друг човек със себе си, а не съм сигурен в маршрута. Спираме на центъра в типичното българско село – позападнало и пълно с индианци. Вадя телефона за да видя картата – всичко е точно – на прав път сме. Газ нагоре по баира. Минаваме покрай местния институт за културно масова дейност. Пред хоремага мургави хипари културно стоят по масите и слушат пайнер блус. Ние обаче сме прости метъли и караме нататък…
Стигаме Вършило – селото се гъне по извивките на няколко съседни баирчета. Красиво е и не е така населено с индианци. В смесения магазин се запасяваме с вода, бисквити и „навигационни карти“ (указания от магазинерката за локацията на водопада). Първият „бъг“ в GPS-a ѝ го хващам моментално, защото ни обяснява къде трябвало да завием надясно, докато ни сочи наляво… Аз затова на навигация с женски глас нямам вяра! Правим кратка почивка под навеса на магазина възхищавайки се на скарата с колосални размери. Сигурно може да събере половин прасе наведнъж. За да подсили ефекта от мега грила слънцето напича яко и почвам да се озъртам за облаци. Дали пък няма да се изсипе някой порой изневиделица?! Хайде по конете и обратно към началото на селото. Оттам започва черния път, който трябва да ни изведе до водопада. Мото-другарчето ми кара съвсем от скоро и затова се разбираме да бъде първи – докъдето стигне той – дотам сме с моторите. Той обаче се справя перфектно в офроуда и гази трасето уверено докато не влизаме в гората. Там вече става доста кално и след едно спускане се озоваваме пред дълбоки коловози и няколко локви тип „свинско джакузи“. Спираме и провеждаме беседа с основни теми: „Ползата от мътната вода и ефекта ѝ върху опорно-двигателния апарат“; „Калолечението – очаквания и реални ползи“; „Силата на самовнушението – основни похвати при преминаването на водни препятствия“ – установяваме, че сме страшно невежи по съществени въпроси и решаваме да се върнем с моторите нагоре, докато стъпим на суха почва. Със сериозно въртене на гуми и танцуване по склона успяваме да издрапаме. Добре че не се втурнахме през локвите и калта! Оставяме моторите встрани от пътя, защото не искаме да ги газят камионите за дърводобив. В гората под нас се чуват моторни триони. За да не носим излишен багаж крием каските и дисагите от моя мотор в гъсталака. За пореден път- кръгом и пак напред. Вече спешени се движим по сенките и си бъбрим глупости. Пътят е все надолу през гората. Улисани в приказки минаваме през кръстопът и без да му мислим продължаваме по основната артерия надолу. По някое време започва да ми свети червената лампа, че не сме съвсем в правилната посока. И двамата вадим телефоните и всеки се рови в собствената си навигация. Мдааа, изравнили сме се с водопада, но той се пада на около 200-250 метра вляво от нас. Разминаването ми действа като шамар зад врата. О.з. разузнавачът в мен е червен от срам. Чудя се дали не можем да компенсираме прецапвайки напряко през гората. „Ей, как не я настъпа!!!“-Страхил ми сочи към близкия храст и казва, че до крака ми имало змия, ама не съм я видял. Не мога да я открия, колкото и да се пуля в шубрака – остана си неснимана гадинката. Отказваме се от краткия път в първите 30-ина метра – страшен гъсталак е, а и трябва да пресечем тясно и много стръмно дере затлачено с нападали клони и храсти. Не е като да не сме пробвали, така че хайде обратно по пътя нагоре. Стигаме обратно до разклона и този път вече хващаме правилната посока. Скоро сме при водопада – изненадващо красив, като се има предвид от какво поточе се образува. Водата се изсипва от монолитна скала с дъговидна форма в красив вир. Ако не пресъхва през лятото би бил идеално място за бягство от горещините. Струва си да се пробвам(е) пак към края на юли…
Сега явно е сезона на водните кончета – пълно е с тия развратници. Въобще не им пука, че двама двукраки щъкат в тяхната обител. Преследват се прелитайки ниско над водата и се клецат по клоните наоколо. Срамота! Снимаме и тях, и водопада от различни положения и не усещаме как минава времето.
Време е да потегляме обратно. Големи мъже сме – не можем да караме на вода и бисквити… Пуфтим по стръмното нагоре и се радваме, че все пак сме на сянка в гората. Времето е влажно и тежко, тъкмо минава пладне. Стигаме моторите – моят се е спрял на сянка и лешпери блажено, типично за дъртофел на неговите години. Жълтото конче на Страхил пасе по-нататък на слънце. Слагаме доспехите и препускаме към селото. Оттам обратно през дупките и към цивилизацията. Айде, че бирено време стана!
Tencho Moto diaries 