1000 км през 5 планини и 5 водопада по Великден

25.04.2019 – четвъртък – ден първи

Денят започва като всички останали през тази работна седмица, разликата е само в раницата която този път слагам на гърба си. Вместо офис мешката с лаптопа и фото-техниката помъквам вехтия „чичо Ташо“ дето е в категория 80+, (за литри става дума – някой да не вземе да го обиди на години)…  Конят е готов и чака. Всичко му е проверено, само седмица по-рано е минал пълно обслужване – масло, филтри, накладки на спирачките – предни и задни, нова течност на спирачките и съединителя, масло и семеринги на коловете, чисто нова предна гума… казано накратко – сигурен съм, че е наред. Или поне така си мисля към тоя момент.

Газ към Бургас да го почваме тоя работен ден, че да свършва!

…

Тук осем часа нещо ми се губят, но явно са минали някак…

17:30 – „Чичо Ташо“ е метнат на задната седалка на маторя и е яко овързан с въжета и колани. Готов е да го шиба вятъра… Доливам гориво, проверявам за сетен път КАПАЧКАТА на маслото дали си е на мястото и тръгвам да гоня залеза. Чакат ме 211км до Павел Баня. Нетипично за повечето моторджии на изхода на Бургас хващам магистралата. Просто за последните месеци няколко пъти минавах по стария  път през Айтос, Карнобат и Петолъчката – пътя не е нищо особено, дори мога да кажа, че не ми харесва – кръпки, неравности и познати пейзажи. Нямам търпение да стъпя на подбалканския след Сливен – там е друга песен. Като казах песен – главата ми е пълна с такива и си ги тананикам по пътя, а мотора хармонично приглася. От време на време шлема ми отнася по някоя „сачма“ – муха, пчела или друг разсеян добитък… Може пък да са се опитвали да влязат в контакт с бръмбарите от вътрешната страна на каската. Наближавам отбивката за Сливен и решавам да източа бойлера на следващата паркинг зона. За мой ужас докато намалям скоростта ми светва лампата на таблото – мотора прегрява. Още не съм спрял, а вече чувам как течността в радиатора ври. Успокоявам се, че поне сме в синхрон с коня – аз пускам вода, той също. Само дето неговата локва е по-голяма от моята…

Изчаквам 20-ина минути да поизстине мотора. Добре, че времето е хладно и подухва сериозно та спестих време. Вадя инструментите, свалям декоративната решетка, за да долея вода в радиатора. Дъртото жу‘отно изпива почти половин литър. Мамка му и прасе, пардон – кон! Казвам си, че не е на добре, ама каквото и да става – няма да тръгвам да се връщам! В крайна сметка нося достатъчно вода, масло и бензин за да му утоля жаждата поне още няколко пъти. Решавам, че пътешествието продължава, само ще го карам по-леко. Гледам да не прескачам 100. Скоро слизам от магистралата и скоростта съвсем ми пасва на пътя. А пътя е приказка! Подбалканска идилия. Нацъфтели храсти и дървета бягат срещу мен, мирише на пролет, на дъжд и от време на време на мърша – ей така за контраст, колкото да ме върне в реалността. Не че ми се връща, но по-добре днес мисълта ми да е с мен на пътя, отколкото да се рее по върховете в дясно от мен. А те стават все по-високи и с все по-бели шапки. Вече различавам Триглав и Ботев малко зад него. Заради непредвидената „почивка“ на магистралата изоставам от предварителния си план да пристигна по светло. Сериозна облачност на запад скрива залеза. Почва да мръква и влизам в Павел Баня озъртайки се като обран евреин – все пак за сефте стъпвам в тоя град. Навигация не ползвам, само знам, че къщата за гости в която ще нощувам е някъде в центъра. Набелязал съм си за ориентир автогарата, а тя се оказва лесна за намиране – няколко автобуса и няколко баничарници на едно място – няма как да е друго освен автогара. След кратка топографска справка с паметта ми завъртам с мотора от източната страна на площада, където е отбелязана къщата. Едно е, обаче да е отбелязана на картата, съвсем друго – да е там наистина. Правя една почетна обиколка на автобусното пристанище и все пак откривам целта си. Посреща ме една мила леля, която се оказва съседка – собствениците ги няма. Решавам, че няма смисъл да ѝ обяснявам на нея, че къщата е грешно позиционирана в гугъл мапс. Само я питам къде е най-близката кръчма с кухня, че ме гони глад. Набутвам мотора в двора, оставям го както си е накачулен с раницата, хвърлям едно око на стаята, а с другото вече търся кръчмата. Лелята ми съобщава, че ще съм сам в цялата къща, поради липса на други туристи и мога да врътна ключа на дворната врата, и да си бия камшика. Поглеждам към коня и „Ташо“ – решавам, че сега им е времето да са си близки и ги оставям да се гушкат на тъмно. Тръгвам по неосветените улици и ми иде да викам „КРЪЧМАААА“… 21 часа е, а аз още не съм ял!!!  „Ей тука на 100 метра е“ – звучат в главата ми напътствията на лелята (как пък не ѝ запомних името на тази женица) и от това още повече огладнявам. След като минавам поне 250-300 метра, а все още не виждам и не подушвам нищо дето да ми прилича на заведение за хапване, спирам първия (и единствен) срещнат минувач. Оказва се млад циганин, който доста учтиво ми обяснява къде е „Асо“-то. Така се казва ресторантчето. Тръшвам се на първата свободна маса под изпитателните погледи на местните. Симпатична сервитьорка ми носи менюто и се изправям пред трудния избор на всеки прегладнял – кое от всичкото това да бъде. Почти насила си забивам пръста в едно от сниманите ястия и решавам. Докато чакам да ми донесат бирата осъзнавам, че съм в помещението за пушачи, ставам и се намъквам по-навътре в заведението. Вдигам виртуални наздравици с приятели от София, Варна и Бургас. Докато хапвам вкусната вечеря ровя из картите и чертая утрешния маршрут. В заведението само от персонала чувам българска реч. Иначе от другите маси звучи турски. Лошо няма. Пред мен се блещи голям телевизор по който вървят реклами. От време на време ги прекъсват, за да дадат как голямо циганско семейство се мести в нов дом. Викам си – явно съм случил на тематична вечер в Асо-то. Хапвам и зяпам екрана с интерес. Все пак такова нещо ми се случва рядко – у дома нямам телевизор от години. Накрая всички сме доволни. Аз съм сит, а семейството от телевизора си имат чисто, ново ремонтирано жилище. Ремонтната бригада крачи със задоволство към залеза. Финални надписи. Ръкопляскам. Плащам. Питам в колко отварят, за да дойда за закуска. Замъквам се към временното ми вкъщи. Лелеее, коня и Ташо още са на калъп омотани с въжетата! Разплитам ги и мъкна раницата в стаята. Мото-коня остава сам и потен на двора, дано не настине на неговите години… Намъквам се в банята и отмивам целия шарен ден в канала. Леглото, възглавницата и завивката ми се струват адски удобни и бързо потъвам… дълбоко.

25.04.2019 – петък (ден на майстора) – ден втори

Часът е 8:50!!! Goooood morning Vietnam!!! Павел Баня де, в моя случай. Не помня откога не съм спал толкова добре. Сънят е хубаво нещо, ама графика! – пак изоставам… Докато събирам багажа преценям, че няма да има време да се мотам със закуска в Асо-то. Оправям си сутрешния тоалет и се заемам да осигуря дневната доза интимност между коня и Ташо. Такелажа ми отнема по-малко време този път – въжетата вече си знаят местата. Ще напускам къщата, а няма жива душа. Отивам да търся съселелката. Оказва се, че нямат звънец на тяхната къща. Нямам навика да пея под прозорците, така че пробвам с кратки потропвания тук-там, но без резултат. Звъня по телефона на собствениците и се разбираме да оставя ключа на вратата и да хващам пътя. Изкарвам мотора от двора и отскачам до лафката отсреща за кафе. Толкова добре съм се наспал, че дори не съм гладен. За всеки случай взимам една закуска от близката баничарница и я мушвам в раницата. Докато си изпия кафето се появява и съседката, та си тръгвам спокоен, че нещата с къщата са под контрол. Пред лафката са седнали сериозни хора дето пият от рано. От тях се осведомявам за най-близкия банкомат. Яхвам мотора и бръмча нататък. Разминавам се с местен моторджия, който също язди Сузуки. Махаме си съзаклятнически. Кратка спирка за финансиране и довиждане, Павел Баня! Излизам от градчето и пред мен се изправя горда Стара планина. На идване по тъмно не можах да ѝ се полюбувам, но сега не издържам и спирам мотора край пътя. Правя няколко снимки с телефона и си плакна очите в пейзажа. Небето синее колкото има сили и само тук-там белеят облачета. Знам, че усещането е измамно, защото на северозапад в далечината облачетата са малко по-нагъсто, а в планината знам колко бързо всичко се променя.

Излизам отново на главния път (подбалканския) и спирам за гориво на първата бензиностанция. Прави ми впечатление, че трафика е в пъти по-сериозен от вчерашния ден. Нормално – първият почивен ден от Великденските празници е и хората са се юрнали да пътуват към различни кулинарни дестинации. Боря се лесно с трафика чак до Карлово, чийто околовръстен път се оказва затворен за ремонт в последната си ¼ – точно към изхода за София. Движението минава през града по стръмна, тясна и павирана улица, и въпреки че съм с мотор ми отнема поне 10-ина минути да се измъкна. Задръстването в обратната посока е още по-сериозно. Колоната с коли идващи от столицата стига чак до Сопот. Столичани в повече! Малко след това се разминавам с първата по-голяма група мотори от всевъзможен тип. Поздравяваме се ентусиазирано. Тия дето са с открити лица се вижда, че са ухилени до ушите J Има защо – времето най-после е достатъчно топло за да се отпусне човек докато кара. По мое мнение температурите са поне с 10-15 градуса над тези при които тръгнах от Бургас. Влизам в Кърнаре и знам, че сега е момента да реша накъде ще хващам – към Беклемето, за да правя снимки от билото на Балкана или да се пробвам да стигна до Сувчарското пръскало. Казвам си, че е добре да помисля над чиния топла супа и спирам в центъра точно до кръстопътната кръчма. Ташо да си стиска закуската в пазвата – не ми се яде сухо.

Люсвам и една кола върху супата, така хубаво да ми обърка стомаха и кръвообращението, че пулса ми и бездруго е като на ленивец в следобедна дрямка. Оглеждам хубаво небето, правя сверка из разни метео-сайтове и приложения в телефона, и заключавам, че имам поне 2 часа хубаво време без дъжд. До Сувчарското пръскало имам не повече от 8 км и смятам, че си струва да се пробвам. Яхвам кончето и газ към село Христо Даново. Отбивката към него е точно на изхода на Кърнаре. Пътят се вие в сенките на големи орехи извисили се като стражи от двете му страни. На около километър преди селото спирам, за да монтирам върху каската си екшън камерата, която дъщеря ми любезно ми е предоставила за ползване. Знам, че пътя към водопада минава директно през циганската махала на селото и смятам, че е добре да го документирам. Камерата, уви, се оказва с паднала батерия, въпреки че точно преди да тръгна я зареждах. Явно съм я забравил включена или се е самозадействала натисната в раницата. Или Ташо и коня са се снимали снощи… Както и да е, тегля ѝ една майна и я връщам в дупката от която я измъкнах. Ще я заредя с преносимата батерия докато снимам водопада, ако стигна… Ку-ку, ку-кууу почти ме стряска кукувицата кацнала на дървото на 5-6 метра от мен. Красиво пиле, освен това за пръв път май го виждам от толкова близо. Мисля си, че ако тръгна да вадя фотоапарата от раницата ще излети и съм прав. Дори и с телефона не успях да я снимам – хвръкна още щом го насочих в нейна посока. Аз също хвръквам, само че в посока – Балкана. Влизам в иначе красивото село, сгушило се в полите на планината. Въпреки че не виждам жители от български произход, смятам че са останали и такива – има някои добре поддържани дворове и къщи. Свивам по третата пряка в дясно и пътя свършва… Т.е. път е имало, но сега е останало само трасе с коловози, бетон, чакъл и прахоляк. Влизам в главния атракцион – циганската махала. В прахоляка се въргалят деца и възрастни, кучета, коне и други неидентифицирани обекти… Някои хлапета се хилят и махат радостни, по възрастните гледат с любопитство, но най-вече в погледите на повечето се чете: „Гле‘й бате, колко джелезо и самичко идва!…“ Оставям ги да дишат прахоляка и се измъквам нататък по пътя, а той след края на махалата става по-хубав. Поне до първите нападали камънаци километър по-нагоре. Там заварвам и единствената кола с група бледолики – планинари. Поздравяваме се. Питам дали се връщат или сега отиват – оказва се, че и те като мен са за пръв път и тъкмо тръгват нататък, та не знаят какво има или няма по пътя. Решавам, че ще карам с мотора докъдето мога, защото алтернативата да го оставя толкова близо до селото, при всичките тия мургави хорица в неравностойно положение – никак, ама никак не ме радва. Освен това раницата беше натъпкана до пръсване с всичките си 80+15 литра. Пърпоря бавно по „пътя“. От дясната ми страна стръмен скат предлага изобилие от всякакъв камънак доволно посипал се по някогашното асфалтово шосе. Обед минава. Слънцето напича яко в гърба ми, а едва пъпля нагоре. Струйки пот тръгват надолу. Спирам. Свалям излишните парцали и оставам само по тениска и яке. Тръгвам пак и почвам да настигам малки групи планинари поели в моята посока. Със сигурност всички са за водопада – друго нататък няма. Движа се достатъчно бавно за да си разменим по едно „Здравей“ или „Добър ден“. Всички те явно са си оставили колите още долу в селото и крачат смело и леко без багаж нагоре. Малко ми се свива стомаха като знам мен какво ме чака спра ли мотора. Няколко километра след това идва и този момент. Солидна метална бариера препречва пътя. Пускам коня да „пасе“ встрани и оглеждам терена. Няма как – дотук с транспорта! След 5 минути раницата е прехвърлена от мотора на гърбината ми. Каската и ръкавиците не смея да ги оставя, закопчавам и тях върху Ташо, и мятам крачоли нататък.

В дерето в ляво от мен се чува водата, във въздуха ухае на дърво и на билки. Отварям очи, уши и пълня дробовете да има за после. След няколко завоя стигам до моста, от който към водопада води пътека.  От начало се върви край реката, а после пътеката се вдига стръмно нагоре. Сянката на дърветата и прохладата от водата са добре дошли и сякаш ми става по-леко. Водопада вече се вижда как бляска между дърветата. Забелязвам и хора напред. Пътеката ме отвежда до естествена панорамна площадка между две дървета. Гледката към водопада е изумителна и съвсем ми вади дъха. Свалям раницата и решавам, че искам първо да се насладя на красотата която ме заобикаля. Снимките ще почакат. Виждам двама съмишленици – помъкнали фотоапарат и статив. Запознаваме се и почваме да бъбрим за скорости, неутрални филтри и други такива. Покрай скалите забелязвам и други хора – чак съм изненадан колко посещаван е водопада. За моя голяма радост навсякъде е чисто. Не виждам захвърлени боклуци, така характерни за други красиви, но далеч по-достъпни места. Скоро групичката ни се увеличава, защото започват да пристигат хората, които изпреварих по пътя. Почти всички са впечатлени от преминаването през село Христо Даново и мургавите му обитатели в махалата. Обсъждат се и други водопади в района, до които евентуално би могло да се стигне същия ден. Почвам да си приготвям техниката за снимки и надавам ухо, въпреки че моята посока след това е друга – чака ме път до София, защото там пък чакат мен.

Фотосесията я започвам и приключвам с ентусиазъм. Мястото просто предразполага. Има достъп до различни гледни точки. Времето също е с мен. Динамично се редуват слънце и облаци. Водопада изглежда ту бял и пухкав като вълнената ивица между хурката и вретеното, ту помръква и губи блясъка си, но пък сякаш тогава се чува повече грохота му. Шумът от водния пад е силен. Пръскалото е един от най-високите в България. Водата се излива от скален венец отстоящ на 54м височина. Виждам човек долу в ниското до вира, където се стоварва водата. За момент ми се приисква да сляза там и да се поразхладя и аз, но се сещам, че няма да е добра идея после да се метна вир вода на мотора и да карам 160+ км до София. Трябва да събирам багажа, че времето си тече също като водата край мен.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Тръгвам си доволен и обещавам на себе си, че ще дойда отново и за по-дълго.

По обратния път продължавам да срещам хора, които бързат да видят красотата на Сувчарското пръскало. Ташо, въжетата и мотора вече са ясни. След 5 минути се пускам по пътя надолу. Този път камерата вече е заредена и смятам като стигна долу да я включа преди да мина пак край по-прашната част от жителите на селото… Слънцето прежуря, камъните се блещят идиотски на пътя ми, на места буквално се побутвам с крака минавайки през срутищата. Ура! Издрапах! Мотора захапва малко по-хубав път (вижда се асфалт) и облекчено давам газ надолу. Чак като нагазвам пак в праха и миризмите на махалата се сещам за екшън камерата. Е, няма да спра тук за да я вадя от раницата я… Тюхкам се, че оставам без кадри от това толкова колоритно обиталище, но карай, нали пак ще идвам някой ден, а и да бях снимал – повечето хора щяха да излязат недоекспонирани…

Обратно през ореховите стражи и пак на подбалканския… Вече нямам друга цел, освен благополучното ми пристигане в София. Времето отива към дъжд, дори съм сигурен, че някъде напред вали. Виждам светкавици и от време на време чувам тътен, дори през каската. Скоро стъпвам на доста мокър участък и връщам газта. Температурата пада доста и спирам на първата възможна отбивка за да се пооблека. Потеглям отново и вече влизам в дъжда. Наближавам Пирдоп и осъзнавам, че съм закачил само периферията на бурята, която вече се оттегля към Средна гора. Спирам на бензиностанция в града да долея гориво на коня и да пия вода. През това време на юг трещи здраво и все още превалява леко. Спокоен съм, защото съм почти сигурен, че ми се е разминало – на запад вече просветлява забележимо. Тръгвам пак и усещането е като, че гоня залеза отново, макар че е някъде преди 17 часа. Остава ми да пресека връзката между Средна гора и Стара планина и ще съм в софийското поле. Почвам изкачване по чудни завои, пътя вече е сух. Радвайки се на маршрута пак се сещам за камерата – можеше да снимам тия красиви места докато карам… хубаво ама докато намеря отбивка…

Най-после монтирам камерата на каската, но съвсем скоро слизам от планината и стъпвам в скучното поле. Макар и непознат пътя губи чара си, защото го виждам прав напред с километри. Освен това времето вече е ясно, слънцето пече насреща ми и градусите са поне с 10 нагоре. Е, не – пак ще се спира. Свалям камерата и се разсъбличам. Температурните амплитуди направо почват да ме дразнят.  За по-малко от час се редуват студ и жега, дъжд и слънце. Казвам си, че това му е чара на мотора и хайде ухилен към София. Който иска комфорт да се вози в кола.

Пулсиращото сърце на KLETA MAIKA BALGARIQ ме посреща с топло време и поразреден трафик. По светофарите кончето пак почва да вдига температура, но го успокоявам – него и себе си, че малко остава. Не ми харесва, че съм в големия град, но поне успявам да оплакна окото с някои красиви чужди двуколесни докато чакам по кръстовищата. Пристигам навреме при брат ми. Коня е прибран на тъмно и хладно в гаража, като разбира се преди това племенника ми се покатерва отгоре му с усмивка достойна за корица на модно списание. Време е да се унищожават салати и съпътстващите ги течности!

27.04.2019 – събота – ден трети

Тоя ден го почваме от обяд във формат двама мъже и половина. Брат ми ни кара с племенника към Витоша. Ще търсим Боянския водопад. Преди него обаче намираме приятно местенце за хапване на „Златните мостове“. На мен все още ми е леко снощно и апетита хич го няма. Бонус кюфте за кръчмарското куче… Въпреки шареното време по поляните и алеите из Витоша щъка доста народ. Скоро и ние се присъединяваме към пешеходците, оставяйки колата край поляната на „Момина скала“.

• 

• 

• 

Слънцето вече се крие, а облаците са като пенсионери в градския транспорт – навъсени и нагъсто… Нищо де, ей го къде е водопада – отиваме, виждаме го, снимам и обратно. Само дето нито аз, нито брат ми сме ходили преди това там… Потока от туристи е само в обратна посока – т.е. хората вече се връщат. Застаряваща госпожа ни вижда и възкликва: „Накъде с това детенце, надолу е много стръмно!“ – отговаряме, че ще внимаваме и продължаваме. Наближаваме, чува се бумтежа на водата, но вече бумти и в небето. Толкова е притъмняло, че не се налага да слагам ND филтър на обектива, за да снимам на ниска скорост. Успявам да направя само няколко кадъра на по-малките водопадчета намиращи се над основния и става ясно, че за същинския Боянски водопад няма да се получат нещата. Спускането надолу ще отнеме време, с което явно не разполагаме – небето е почти черно, първите капки вече бият между дърветата. Бързаме нагоре, за да излезем от стръмния участък преди да се е разкаляло от дъжда. Ръсва леко и градушка, но е ситна и не се усеща. Докато излезем пак на поляната дъжда вече е спрял. За втори ден ми се разминава леко и оставам встрани от същинската буря. Заслужили сме си кафе и торта – хайде на сладкарница. Скоро изчезваме в столичния хаос и ставаме част от сивото.

• 

• 

• 

• 

28.04. – неделя (за някои – Великден) – ден четвърти

Денят започва лежерно малко преди обяд. Отнасям бой с яйца от племенника, което си е в реда на нещата. После пак сме двама мъже и половина. Този път ме водят в голям спортен магазин, откъдето Ташо се сдобива с дъждобран, щото нали – все сме дъртофели и не бива да се мокрим много. Мързеливата неделя продължава с чревоугодничество кажи речи цял следобед. Надвечер брат ми решава да не ми оставя деня без снимки и ме води на Копитото, за да отстрелям залеза. Горе както винаги е оживено. Плъзнали са на групички, като кози из храсти. Вместо от листата – дърпат цигари и смучат бири. Чува се всякаква реч, дори и българска… Залеза е прекрасен, облаците са подредени като по поръчка, а на едно от билата в средния план на кадрите ми се вие бял пушек. Настроението ми се помрачава единствено от разхвърлените останки от опаковки покрай кулата… Недостатък на всяко леснодостъпно място. Следващия път, може би трябва да си нося чувал.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Вечерта с племенника правим инспекция на мотора. Проверяваме маслото, водата в радиатора, гумите… чичо утре е пак по пътищата.

29.04. – понеделник – ден пети

Нямам търпение да хващам пътя. Два дни вече не съм карал и започва да не ме свърта. Кафе, закуска и пак въжегимнастиката на Ташо и коня. Възползвам се от покривалото за раницата и го слагам от самото начало, защото прогнозите са за дъжд по пътя. Оказва се, обаче, че така не мога да ползвам ташевите колани и не успявам да закрепя багажа както бих искал. Сигурен съм поне, че ще изкара до първата бензиностанция. Взимам си довиждане и газ… Спирам в началото на магистрала „Тракия“ допълвам резервоара и купувам още въжета. Сега вече всичко е наред – раницата е стегната повече от задоволително. Докато оправям багажа чувам въпросително „Бургас?“ – Обръщам се – хубавичко девойче ме гледа закачливо, но виждам, че явно само се шегува, щото до нея са стоварени две раници с размерите на моя Ташо + още пъпчив младеж с блуждаещ поглед. Отговарям ѝ положително, макар че към тоя момент все още не знам накъде ще хващам точно. Ама да няма само тя да се шегува J Оказват се поляци с надписи „Бургас“ на парчета картон в ръцете си. Младежа прави опити да уговаря шофьорите спиращи да зареждат, но все удря на камък. Питам ги от кога чакат – оказва се, че са там само от 10 минути. Всичко е наред значи. Все някой ще ги качи, особено ако по-красивата част от двойката поеме инициативата. Пожелавам им успех и тръгвам.

Наистина не съм решил къде точно искам да ида. Чакам сигнали от мотора или от времето за да реша, но в следващия час – нищо. Времето е положително, коня се държи прилично, но пък и аз съм примерен и не го шпоря много. Подминавам Пловдив и на магистралата вече ми е скучно.

Спирам за кафе пауза и актуализация на плана. След като мотора се поохлажда свалям решетката и проверявам радиатора – изпива малко вода. Значи все пак има нещо дето не му е наред… добре че не съм го „пържил“ на магистралата досега. Врътвам един телефон на родителите ми в Кърджали. Разбирам, че и нататък няма дъжд и ги питам дали искат гости. Има си хас да не щат… Ако коня не я беше глътнал тази вода бих тръгнал на юг през Асеновград и красивите родопски завои. Сега обаче не смея. Не съм минавал по този маршрут поне 10 години, а с мотор пък никога. Решавам, че не е сега момента. До Хасково ще стигна по АМ „Марица“ – далеч по приятна е от „Тракия“ за мото езда. Оттам пък до Кърджали мога да карам и със завързани очи. Точно както и предполагах, още щом излизам на магистралата за Свиленград всичко става по-хубаво. Настилката е по-нова, терена става интересен, пейзажа е по-красив. Рапицовите поля блестят от аромат и ухаят на жълто или обратното. Както и да е, важното е, че пътя спорѝ… Неусетно стигам Хасково. Пресичам го като нож пъпеш (каун му казват тука) и спирам към опашката му, т.е. на изхода за Кърджалистан. Монтирам камерата върху каската, щото тепърва ще става още по-красиво – влизам в родните Родопи! Душата ми пее – от дете мечтая да карам мотор по тези пътища. Малко преди Конуш силно мирише на чубрица, предполагам, че е от сергиите на земеделските производители край пътя. След селото започват завоите и изкачването в планината, така че мислите ми пак се връщат в пътя.

В следващото село – Козлец ме застига група от 6 мотора – в огледалата ги виждам, че са все туристи и им махам да минават напред. Всички поздравяват, а аз се залепям последен в групата им. Украинци – предполагам са тръгнали за Гърция през Кърджали и Маказа. Яздят смело хубавите си машини и не търпят коли пред себе си, но пък аз познавам пътя като петте си пръста и не изоставам. На първия светофар в Кърджали отново разменяме окуражителни поздрави, а малко след това се разделяме – те спират на бензиностанция, а аз бързам да се видя с нашите. Какъв прекрасен ден имаме да поливаме!

30.04. – вторник – ден шести

Денят започва духовито. Слънчево е, но поривите на вятъра са към 10-ина м/с. Предстои ми смяна на охлаждащата течност на Интрудера (това му е името на коня в акта за раждане). Процедурата ми е препоръчана по телефона от моя мото-ментор Светльо, който ако бяхме лице в лице би ми скъсал ушите, след като разбра как съм се гонил с украинците предния ден. Отивам с баща ми в гаража и се занимаваме половин час с източване, пълнене и обезвъздушаване. Проверявам мотора като цяло и пресявам най-необходимото съдържание в дисагите. За остатъка от деня съм предвидил снимане на каньончето с водните прагове край село Чуково – там баща ми е започнал работния си стаж като учител. Така да се каже, мястото е част от семейното историческо наследство. По-късно смятам да мина и през Летовник – в това изолирано селце съм живял и аз като малък. Бяхме на квартира в стара селска къща, защото родителите ми преподаваха в селското училище. Имам някакви откъслечни и идилични спомени от това време. Може би те ме теглят натам…

Майка ми ми дава курабии и ябълка в една торба, която мушвам в дисагите и отпрашвам. Мотора ми се струва лек без раницата зад гърба ми и се носи като песен по пътя. Пътуването е кратко, по-малко от 18 км са до крайната точка. Зарязвам коня до двора на джамията и се спускам в ниското. Водата в Токмакладере тече бистра като сълза и прави шарените камъни по дъното още по-красиви. Районът е богат на минерали и ценни за колекционерите камъни. Често се намира червен яспис и ахат. Днес обаче не съм тръгнал да правя кариера. Дошъл съм да снимам красотата на малкия каньон, който е само 100-ина метра нататък. Няма за къде да бързам. Въпреки вятъра ухае на мащерка, а във вира под мен бляскат коремите на едри рибоци. Сядам на скалите да позяпам. Красиви са Родопите във всичките им превъплъщения. Тук например пейзажа е суров – предимно скали и храсталак. Дърветата не са големи – пръснати са на малки групи из долината. Само на 15-20 км., обаче човек може да потъне в сенките на стари дъбове и борове с върхари забити в небето. Това, което ми харесва най-много е изобилието от вода – реки и потоци се вият край всеки път в района. Буквално можеш да пътуваш с часове из родния ми край и синьо-сребристите вени на планината да са ти все под око. Тръгвам нагоре срещу течението и започвам да си набелязвам места за разпъване на статива. В продължение на стотина метра реката тече сред красиво изваяни от водата скали. Преди и след този своеобразен каньон течението се разстила нашироко по камънака. Тук обаче то е впримчено в скалните улеи и с бумтеж се изсипва във вировете. Идвал съм и през лятото, и обикновено има къпещи се и скачащи от скалите младежи. Обикалям по ръба, слизам докъдето мога, правя снимки от всяко местенце, което ми харесва. Прескачам и на другия бряг, защото виждам, че са монтирали метална стълба спускаща се до най-големия вир – този в началото на каньона. Смятам да се възползвам и да сляза до самата вода, макар и да не съм сигурен какви снимки ще направя в тясното пространство долу. В една локва забелязвам мъничко змийче – 30на сантиметрово. Удрям му няколко близки портрета и го оставям да си довърши SPA процедурите. Слизам по стълбата и се озовавам на малък ръб над водата. Едва успявам да наглася някак статива, но в крайна сметка излизам обратно горе с поне един кадър, който си струва. Връщайки се към мотора снимам от още няколко места скачайки като коза надолу и нагоре по скалите. Виждам и една далеч по-голяма змия, която категорично ми отказва фото-услугите, мушва се зад храстите и сякаш потъва вдън земя. Въртя се известно време около мястото, но така и не мога да ѝ открия дупката. Освен достатъчно кадри съм поел и обилна доза слънце по задапаратното си устройство. Спирам за кратък отдих под дебелата сянка на най-голямото дърво в района.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

А сега, хайде към Летовник и по-точно – към водопада по пътя за селото. Въпросната родопска красота я открихме съвсем случайно докато обикаляхме по този край с приятели преди доста години. Тогава бяхме тръгнали за камънаци и разходките ни не бяха така фото ориентирани. Карам и се надявам да успея да намеря мястото. Минавам през село Груево и започвам да се спускам към дерето долу. Водопада е някъде там. Добре помня, че от пътя въобще не се вижда. Трябва да оставя някъде мотора за да огледам. В най-ниската и най-тучна част от пейзажа виждам овчар и спирам до него. Така се запознавам с Илмаз. Овцете му косят баира оттатък дърветата и направо бодат очите със светлите си кожуси на фона на наситеното зелено. Черпя го с курабии, а той ми разправя мъдрости за живота. Питам го за водопада – потвърждава ми, че е тук в дерето. Имам бегъл спомен, че може да се слезе само от левия бряг, защото другия е почти отвесен скален ръб – Илмаз казва същото. Чудесно, значи съм го улучил от раз. Дава ми гаранция, че ще си намеря мотора на същото място като се върна – не чакам друга покана и се мушвам в зеленото.

Тук е същински лонгоз – дървета и храсти са се сплели в едно. Вият се диви лози и къпини. Тревата е подгизнала от водата на иначе малкия поток. Скоро пътеката се спуска надолу и се озовавам в центъра на тази „джунгла“.  Има нещо което не е както трябва… Вярно – предното ми идване беше преди 8 години, но нямам спомен за толкова растителност. След като вече съм в дъното на дерето трябва да се върна малко назад по течението, за да стигна до водопада. Мдааа, друг е! Доста по-малък е и вероятно лятото изчезва. Снимам го, разбира се и продължавам надолу по дерето, надявайки се, че ще стигна и до големия. Бързо разбирам, че няма да видя друг водопад на този поток. Бреговете стават все по ниски и долчинката се разширява. Илмаз, приятелю, за различни водопади сме си говорили с теб…

• 

• 

• 

• 

• 

Дърветата се разреждат – успявам да проследя пътя на водата и виждам как по нататък се събират две дерета – това по което вървя и друго – доста по-голямо идващо от изток. Водопада трябва да е там, само че в началото – чак до пътя. Докато си мисля дали да вървя още движение напред привлича погледа ми. Красива кошута е застинала на 50-60 метра на границата на дърветата и поляната на склона срещу мен. Гледаме се за миг, после вдигам апарата и снимам почти в движение, а кошутата с два скока се скрива сред дърветата. Снимките не стават. Забравил съм, че на обектива имам завит ND8 филтър, все пак съм снимал водопад(и) до тоя момент. Докато развивам филтъра изпускам и следващата си плячка. Елен се показва за малко, поглежда ме изпитателно и хуква след женската си. Ето, че планината ми се реваншира за пропуска с водопада. След като излизам на малко по-открито място виждам, че времето пак ще ми прави номера. На юг небето се е навъсило здраво, а вятъра става все по бурен. Тези родопски дерета не са най-подходящото място да те хване водата. Връщам се при коня. Овчарят все още е там, макар че от овцете му няма и следа. Стои човека и ми пази мотора… Става ми гузно и му се извинявам. –Няма проблем – казва – Ти си ми на гости тук! Все пак успявам да му бутна няколко лева в ръцете и се разделяме с взаимни благодарности.

Понеже на мястото където се намирам се кани да вали, смятам да продължа по пътя по който съм дошъл. Да мина през с. Летовник и да се кача до Дамбалъ (или Дамбала) – свято място за мюсюлмани и християни от целия регион. Пътьом хвърлям окото на правилното дере – там където ме чака водопада, който всъщност трябваше да снимам. Ако на връщане времето позволи – ще сляза в ниското и ще си направя снимките. Сега газ нагоре. Непрестанно изкачване с километри. Ушите ми започват да заглъхват. Кога ще се науча да си нося дъвки за такива моменти не знам… Има много участъци от пътя посипани с чакъл – явно това е евтиното и бързо решение на проблема с дупките тук. Внимателното пресичане на камънака е единственото, което бави мотора ми по пътя към върха. На влизане в Летовник зяпам по поляните в ляво от пътя – там където беше „нашата“ къща – изгоряла преди много години след удар от мълния. Хора не виждам, но иначе мястото кипи от живот – стада добитък от всякакъв калибър, ята гъски с малки пухкави гъсета, кучета… Самото село се преминава само за няколко изтупквания на сърцето. В края му самотно стои празното училище, свито и посърнало, потънало в зеленината на превзелите двора дървета, храсти и треви. След още около километър нагоре по стария и посипан с камънак път пресичам откъсната махала съставена предимно от кошари. Животновъдството явно е останало основния поминък за хората тук. Мяркат се едри песове, които с облекчение виждам, че не проявяват интерес към шумното ми преминаване. Малко след това – пълна промяна в трасето. Нов асфалтов път поема още по стръмно нагоре към върха. Тясно е доста – две коли трудно биха се разминали, а на тесните завои ми се струва направо невъзможно – с мотора ги взимам едва пъплещ на първа. На много места обаче са оставени отбивки и разширения – явно така се осъществява разминаването. Възползвам се от една такава и спирам за да снимам долината на Арда и Кърджали от високото.

• 

• 

• 

• 

За съжаление вятъра е като в тунел за аеродинамични изпитания – прехвърлил е 10-те метра в секунда и е неприятно да се стои на скалите, да не говорим да се снима. Дори и да разпъна статива, ще бъде съборен заедно с фотоапарата. Щраквам няколко кадъра от ръка и бързам да продължа нататък, където пътя влиза пак в гората. Родопа отново ме скътва в пазвите си и се държи мило. Стигам до паркинг с навеси, чешми и висока скална стена вдясно от пътя. Скалите са окичени с нацъфтели в жълто букети, които направо бодат очите огрени от слънцето. Има няколко коли с мъже, на чешмите се пълнят туби с вода. Магично място. По протежението на цялата скална стена в основата ѝ тече вода. Все едно гигантски сюнгер се отцежда в каменните корита. Питам чичовците дали това е Дамбалъ, понеже виждам, че пътя продължава  нататък. Казват, че това е мястото, а нататък има още само няколкостотин метра асфалт и пътя свършва при голяма поляна, където се правят съборите. Казват ми че трябва да ида и там да снимам, щото било много красиво и се виждало надалече. Разказват как тук се събират много хора на 5-ти срещу 6-ти май. Точно в полунощ ставало чудото – водата теквала целебна. Идвали хора от близо и далеч.

• 

• 

• 

„Ние идваме от Турция“ – споделя единият от мъжете. Друг вади телефон и ми показва снимки от зимата – скалите са като от филм за Снежната кралица – целите са в ледени сталактити. Питам го как е успял да се изкачи дотук зимно време – „пеш“ казва – „колата оставям долу в ниското“ – предполагам има предвид Летовник или най-много махалата с кошарите. Не го разпитвам за детайлите, а се впускам да снимам привлечен от красиво яркожълто пиле прехвръкващо между колите и скалния масив пред мен. Успявам да го отстрелям в няколко кадъра. Пия вода от чешмата, сбогувам се с чичовците и отиваме с коня да пасем на голямата поляна. Е, на коня не му било писано – на поляната няма как да излезе през камъните и храсталака. Зарязвам го в края на пътя и тръгвам сам по пътеката. Излизам на откритото огряно от светещото насреща ми слънце и се озовавам очи в очи с друго говедо. Гледаме се мълчаливо известно време, после то продължава веганската си дегустация, а аз се заемам със снимките. Вятъра е отслабнал значително, буреносните облаци са далече пред мен над долината и само украсяват пейзажа. Пчелички, цветенца, аромат на билки и две щастливи говеда… а и един железен кон малко по-нагоре.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Мотора ми днес не е давал никакви признаци за прегряване, въпреки сериозното изкачване до тук. Решавам, че смяната на охладителната течност му се е отразила добре и съм си решил проблема. Попивам красотата с още по-голямо задоволство. Време е да се спускам надолу. За пореден път дъжда ми се размина и ще мога да си снимам набелязания водопад. След 20-ина минути съм пак в ниското и се оглеждам за удобно място откъдето бих могъл да сляза в поредния мини каньон. Паркирам близо до една кошара. Едрото овчарско куче, което я пази ми е доста сърдито и в началото се опасявам, че ако скъса синджира ще трябва да се изнасям набързо, но щом гася двигателя – то се кротва. Явно е от тия дето не понасят мотори и велосипеди. Този път няма кой да ми наглежда нещата и взимам каската и ръкавиците с мен. Трябва да си намеря път към отсрещния бряг. От моята страна на дерето слизането е невъзможно. Скалите са отвесни, а височината предизвиква свиване на разни части от тялото.

• 

• 

Прави ми впечатление че отвсякъде бреговете са опасани с огради: бодлива тел и натрупани на камари трънливи клонаци. Пресичам скалното корито в участъка без бодлива тел. На отсрещната страна се налага да се промъкна през трънливата част на оградата, но си намирам местенце откъдето са слизали и други двукраки. После тръгвам по пътеката криволичеща по високото. Скалите се снишават и пътеката тръгва надолу през гъсталака от дървета и храсти. Не успявам да открия път до реката. По цялото ѝ протежение брега е ограден с камари от бодливи клони. Няколкостотин метра по течението – същата картинка. Дори излизам на открито след дърветата. Тучно зелено пасище, но и тук – същата работа – слизането до водата е невъзможно. Връщам се обратно към по-високия бряг сред дърветата. Вече съм решен да се спусна от горе по някоя дива лоза, само и само да се добера до водопада. Докато се оглеждам за подходящите помощни средства – проблясък – непосредствено под скалите – тясна пролука  в храстите и стъпкан участък в трънливия плет. Явно докато съм слизал по стръмното не съм видял мястото. Промушвам се и повече пречки няма. Крача уверено към водопада. Насрещния вятър тъпче в ноздрите ми засилваща се воня на леш. Двеста метра по-натам вече виждам водопада, пещера и източника на миризмата. Точно под скалите на входа на пещерата откривам полуразложения труп на говедо. За мой късмет водопада е малко след това и посоката на вятъра оставя ароматите зад гърба ми. Успявам да снимам от различни места без да се налага да си запушвам носа. Трупът проснат на камъните ми дава обяснение на всичките тия огради по бреговете горе. Едва ли е изолиран случай. Района е осеян с кошари. Овце и говеда пасат по поляните над реката. Явно случаите на паднали животни са били доста, за да принудят местните да обезопасят скалите. Но както вече стана ясно – винаги ще се намери някое говедо, което да намери път надолу. И така снимам си аз опиянен от магичната красота на планината. Имам усещането, че дори тялото тръпне от толкова прелест. В стомаха ми пърхат пеперуди… Причината се оказва чисто физиологична. Поглеждам си телефона и виждам, че е почти 18 часа. Сещам се, че не съм ял целия ден. Ябълката и курабиите си стоят в дисагите на мотора. Станало е ракиено време, а аз дори не съм обядвал. Време е да се занимавам и с други сериозни неща освен разнасянето на фототехника по чукарите. Обратно към коня и хайде към града. Добре, че е близо 🙂

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

01.05. – сряда – ден седми

Хубавата приказка е към края си. Предстои ми последният етап от пътуването. Този път съм решил маршрута: Кърджали – Хасково – Харманли – Тополовград – Елхово – Средец – Бургас.

Пия си последното кафе в Родния край за тоя ден. Хапвам от вкусотиите на майка ми. Взимам си и за из път. Хайде със здраве!

Тръгвам със смесени чувства. Хем ми се пътува, хем не искам да напускам Родопите. Идеално би било да завъртя една седмица само в родната планина, но се надявам, че и за това ще се намери време в бъдеще. Жадно поглъщам живописните извивки на пътя до Хасково. Малко преди отбивката за околовръстния път, който ще ме изведе на Харманлийското шосе виждам голяма жълта табела, гласяща, че околовръстния път е затворен за ремонт… Ай стига бе, той не свърши ли вече?! Наистина – преди няколко седмици когато минавах с колата и децата оттук – отбивката бе затворена с преграда, но сега няма нищо такова. Знам че в милата ни татковина совите не са това което са… С мотор съм в крайна сметка, мога да обърна навсякъде. Тръгвам по обновеното околовръстно. Абсолютно е готов пътя, дори маркировка и мантинели си има, а така също и трафик. Явно някой е забравил да разкара подвеждащата табела преди кръстовището. – Аллоооу, пътното на ‘асково ли е?! Сами си набутвате ненужни коли в центъра, бе хора! Всеки който ѝ хване вяра на оная табела (едва ли е само тя) ще се юрне през града за тоя дето духа… Пътя за Харманли е изненадващо пуст?! Уж е почивен ден, така де празничен… Овча главо, слънчасала – забравих за гордостта на бащицата на нацията – магистралите! „Марица“ е поела основната част от трафика и мога да си припкам с коня необезпокояван от тирове и други досадни МПС-та. От време на време се разминавам с някоя „Лада“ или край мен профучава бус за разнос – колкото да ми напомнят, че все пак не съм сам на пътя. Тия със служебните коли веднага се познават. Не само по брандираните си превозни средства, ами и по начина на шофиране. Сякаш карането на служебно МПС им дава бонус точки за безсмъртие. Не им пука нито за състоянието на пътя, нито се съобразяват с трафика. Е, аз не бързам за никъде, така че си минавам бавничко през Харманли и поемам по завоите към Тополовград. Маршрута не съм го минавал през последните 5 години, но не виждам промяна. Все същата стара настилка без съществени дупки, но с доста кръпки и неравности. Въпреки всичко ми доставя удоволствие да карам тук. Пътят се вие през позапуснати села, но и през едни от най-хубавите лозя в страната. Всъщност не съм земеделски капацитет за да определям толкова самите лозови масиви, но със сигурност едни от най-хубавите червени вина в България са именно от този регион. Иззад завоя наднича любимата ми изба – „Малката звезда“. Без да се замислям криввам от пътя и паркирам под сенките на дърветата. Посреща ме симпатична млада двойка, които по-късно разбирам са новите енолози на шатото. Момичето се оказва запалена мотористка, така че кратката ми почивка минава в приятен разговор. На тръгване успявам да намеря място за две бутилки в дисагите. Следващата спирка е за гориво в Тополовград. Вече и мен ме гони глад, така че излизам от града и почвам да се оглеждам за подходящо за пикник място. Харесвам си една борова горичка и хващам по черния път който я обикаля. Тук съм на последните склонове на Сакар планина. Бутвам коня в сенките на боровете и се тръшвам на тревата. Гледам в низината пред мен, а погледа ми стига чак до Стара планина на хоризонта. Рапицата е превзела повечето площи и чергата пред мен е предимно в жълти тонове. В горичката зад мен откривам един от вечните стражи на някогашната боеспособна 3та армия – бетонен бункер. Втренчил е страшните си очи в т.нар. „южен враг“. Може и да съм гладен, но първо отивам да го разгледам. Край бункера има и картечно гнездо, но е почти засипано с пръст и борови иглички. Вътре в бетона също нищо интересно – само камънак. Правя няколко снимки на укреплението, като пътьом виждам единствения носещ бойно дежурство тук – едър заек напуска поста си и хуква да се спасява с викове „Педерааааасс….“ Не че го чувам, ама какво друго да си мисли някой, на когото си развалил следобедната дрямка. Вместо заешко за обяд се тъпча с кюфтетата от майка ми.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Яхвам Интрудера и айде обратно на пътя. От тук та чак до Бургас асфалта е хубав и пътуването е удоволствие, особено пък щом влизам в Странджа. Какво му трябва на човек – хубав път през сенки и плавни завои. Така мога да карам цял ден. Да, ама не. Свършва преди да съм се наситил. Под мен вече бяга пътя в равното преди Бургас. В хармония със смяната на настроението ми мотора почва пак да загрява. Ще влиза в бокса след края на пътуването – това вече е ясно. Аз пък влизам в градския трафик и за да избегна „тапата“ породена от ремонта на главната артерия на изхода на Меден рудник – пресичам през комплекса. Оттам покрай Мандра, Твърдица и ето, коня е вече в двора в Маринка. Предстои ми да свалям една камара багаж, но първо да почеша мечката – Вихър ме чака с нетърпение.

Край.